От: Клубен Водач на сеп., 27, 2010 в категория Дейности, Новини

Туристическо дружество „Черноломец“ и Скаутски клуб „Антола“, през тази година преследваха целите си до край. Набелязания да се проведе през месец май поход, се проведе от 24 до 26 септември и то с какво присъствие само – 35 души бяха в планината. Включихме се и в подкрепа на Русенския университет който отбелязва 65 г от създаването си и 50 г. от основаването на Студентско туристическо дружество „Академик“ – Русе. Те си бяха поставили за цел да покорят 50 върха едновременно на 25 септември в чест на юбилея си. По този начин кандидатстват за рекордите на „Гинес“. От нашата група най-подготвените си бяха обещали да минат не през един връх, а през цели 7. Изключително предизвикателство на волята и устрема бе за 16 от тях, от които 5 скаути.

Атаката започна в 6.00 ч. на 25.09.2010 г./събота/ по тъмно. Нямаше и как да бъде по друг начин, пред нас стояха огромните върхове и километри път, без вода и подслон. Още от самото излизане от хижа Добрила ни посрещна свиреп вятър и мъгла. Тъмнината ни затрудняваше още повече, защото групата трябваше да върви заедно и на по-къса дистанция, без разтегляне. Това предполага изравнени възможности на всички участници. Нямахме право на грешки, защото всичко може да бъде фатално. Бързо се изкачинме на вр.Амбарица /наричан още вр.Левски/ бяхме с пресни сили. А там ни посрещна още по-силен вятър, почти ураганен на моменти. Водачеството често се сменяше и се поддържаше темпо. Избирахме подветрените места по билото, когато бе възможно, а това в мъглата трудно ставаше. Да се движиш монотонно без да виждаш нищо наоколо, не е нещо което много хора умеят. Часове наред през камъни и мокър клек, спускане и изкачване се редуваха едно след друго. Дрехите попиват мокрия въздух, а дъждобраните не помагат много в такива ситуации, само спарват тялото и му пречат да диша. Под вр.Купена всички бяхме с мокри обувки и започна борба и с тях, дали ще издържат краката ни. Качването беше без особенни затруднения, там на върха в кутията написахме приветствие до Русенските туристи. Нямаше какво да правим много там, снимките в мъглата са само за присъствие. Слизането ни мобилизира здраво, необходимо бе да си помагаме един на друг и да се придържаме. Тогава се сетих, че дори Христо Проданов беше писал преди години в тетрадката на върха „…ех Купен,Купен…“. Хлъзгахме се по мокрите скали, законтряхме щеки и обувки в процепите, захващахме се за каквото можем. Хубаво е че имаше и метални въжета, без които всичко се превръща в алпинизъм. Следваха Кръсците които са не по-малко опасни в такова време, а след тях и Костенурката. Точно тогава се проясни мъглата, но само за 10 минути, колкото да видим къде се намираме. Видяхме Северна България и част от пътя към хижа Васил Левски и отново се потопихме в мъглата,това беше за целия ден планинската гледка. Хапвахме прикрити от вятъра до някоя скала, тъпчехме се с калории които изгаряха веднага в организма ни. Най-интересното бе, че дори бонбоните и шоколада който ядяхме се оказваха по-малко съживителни от боровинките които бяха в изобилие. Говорехме малко, но всичко което си казвахме бе в дух на оптимизъм и подкрепа на действията ни. Нито веднъж някой не каза лоша дума или съмнение за това което сме предприели. Само се надявахме времето което синоптиците ни предрекоха да сбъдне, но не би. Вр.Жълтец и вр.Дюзчал ги извървяхме с оптимизма, че следва заслон Ботев, където за малко ще бъдем на завет. И тук открихме, че картографите са оформили картата на Троянски Балкан с изключително голяма неточност. Място което трябваше да изминем за не повече от 5 минути, го изминахме за 1 час и половина. На заслон Ботев поне пихме по един горещ чай /само това ни предложи хижаря/. Но и там беше студено и празно, имаше само четирима негови гости и нямаше какво да ни задържа. Борбата с планината предстоеше, ако не искахме да ни хване още някакво непредвидено лошо време, трябваше да тръгнем бързо.Изкачването на Ботев бе с малки почивки обикаляйки по лятната пътека. А той ни посрещна както винаги с бръснещ вятър и температура близка до нулата. Влязохме в станцията, колкото да си подпечатаме картите. Попитахме за пътеката към Рай и за малко да ни объркат повече, така че е хубаво човек да разчита повече на собствените си качества. А в групата имаше не само добре подготвени физически и психически хора, но е добри ориентировачи. Бяха се подготвяли от месец за прехода, изчели всичко за траверса и бяха питали в туристическите сайтове за всичко важно. Слизахме бързо надолу към Тарзановата пътека, защото започна да се сдрачава. Стъмни се точно по средата на пътеката, а по въжетата трябваше да спускаме на фенерчета. Похода се превърна в нощен и всяка стъпка си я мерехме по два-три пъти, но всичко премина благополучно и от мъглата изплуваха светлините на хижа Рай. Имахме и посрещачи по пътеката, които идваха да ни помогнат в поледните минути и бяха единствените хора които срещнахме през този ден в планината. Много приятели и близки хора бяха на хижата и се почувствахме като герои, защото през този ден никой от хижата не е излизал към върха. А ние бяхме прекарали 14 часа и половина в най-опасните места на Стара планина, но и най-прекрасните, които за съжаление не можахме да видим. В такъв преход се намират истински приятели, намират се хора които в днешно време не можеш да срещнеш на улицата, хора готови да си помагат във всеки един момент, хора които работят в екип и знаещи, че успеха на един зависи от успеха на всички. Изказваме огромна благодарност на всички в екипа осъществил този поход от най-малкия до най-големия, всеки имаше място в него и заслужава поздравления.


Тази статия е в Категория: Дейности, Новини
Можете да проследите всеки отвор чрез RSS 2.0 полето. Коментирайте или проследете от вашият сайт.

Един коментар за “По траверса от х.Добрила до х.Рай”

  1. Недялко Николов каза:

    Велико приключение си беше…

Отговори